|
Българският език е индоевропейски език от групата на южнославянските езици. Той е официалният език на Република България и един от 23-те официални езика на Европейския съюз. На българския език говорят не само в България, но и в Гърция, Македония, Румъния, Сърбия, Турция и Украйна. Общ брой говорещи е повече от 9 млн.души.
В хода на историческото развитие на българския език и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Те обхващат промени в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми (падежни остатъци има при местоименията, личните имена, съществителните и прилагателни имена от мъжки род в именителен падеж), възникване и употреба на определителен член, запазване на славянските прости глаголни времена (минало свършено време и минало несвършено време) и развитие на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезване на инфинитива и развитие на несвидетелски форми при глаголите и др. Тези промени разграничават като цяло развитието на морфологията и синтаксиса в българския език от посоката на развитие на останалите славянски езици.
Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Историческото му развитие се характеризира с четири главни периода. Следва да се отбележи, че това делене е условно и имената не отразяват различни езици, а само периоди в развитието на българския език, за които се откриват характерни белези.
Дописмен (праславянски език, до 9 век)
Обхваща периода между славянското заселване на Балканите (5-7 век) и мисията на солунските братя Св. св. Кирил и Методий, във Великоморавия през 60-те години на 9 век.
Старобългарски («старославянски», «църковнославянски») период (9-11 век)
Обхваща периода между приемането на славянския за официален език на България и края на Първото българско царствопрез 1018 година. Според някои езиковеди началото на старобългарския език е поставено малко по-рано със създаването на първата славянска азбука (глаголицата) през 862 г. от Константин-Кирил Философ (св. Кирил). През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост.
Среднобългарски период (12-14 век)
Приблизително обхваща периода от възстановяването на Втората българска държава до падането под османско владичество. Езикът на Второто българско царствое основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава, пренесен в Киевска Рус от митрополит Киприан, и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език. През този период са се извършили редица важни промени (разпада се поадежната система при имената, преход към анатлитична система и др.)
Новобългарски период и правописни реформи (от 15 век)
След XIV век българският език достига онова състояние, което му отрежда специфично място сред славянските езици. Езикът се оформя окончателно. Историческото развитие на българския език може да се опише като преход от синтетизъм (старобългарски) към аналитизъм (съвременен български).
След Освобождението народните представители решават, че официалният български език ще бъде по североизточните наречия, както е и до днес, според изказа на източната говорна група, най-вероятно защото населението на най-големите тогава градове в страната - Русе, Велико Търново, Шумен, Габрово, Стара Загора и Пловдив, са били в единна позиция по отношение на ятовата граница. С това се подчертава разграничението между литературния език и западните говори.
Азбука и правописни реформи
През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от византийскитемисионери Св. св. Кирил и Методий през 50-те години на 9 век. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица - азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на 10 век. Някои букви в кирилицата са заети отгръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки съответствия, се използвали опростени варианти на глаголическите букви.
През 19 век Българското книжовно дружество утвърждава Дриновски правопис. След освобождението той е кодифициран с някои корекции в нормата известна като Иванчевски правопис с българската азбука от 32 букви. В 1921-1923 г., по време на земеделската власт, е въведен така нареченият Омарчевски правопис, много сходен с комунистическата реформа от 1945 г. С падането на земеделците от власт предишният правопис е възстановен. След Деветосептемврийския преврат е наложена Комунистическата правописна реформа от 1945 г., която е в сила и днес. От азбуката са премахнати буквите Ѣ (е-двойно) и Ѫ(голям юс).
Днес българският език се изписва на кирилица и само в специални случаи - на латиница. Правилникът за прилагане на Закона за движението по пътищата позволява надписите по пътните знаци в България да бъдат изписвани и на латиница и затова почти всички те се изписват и на двете азбуки. Същото се отнася и за табелите с имената на улиците.
Съвременната българска кирилица има 30 букви:
А а /a/
Б б /b/
В в /v/
Г г /g/
Д д /d/
Е е /ɛ/
Ж ж /ʒ/
З з /z/
И и /i/
Й й /j/
К к /k/
Л л /l/
М м /m/
Н н /n/
О о /ɔ/
П п /p/
Р р /r/
С с /s/
Т т /t/
У у /u/
Ф ф /f/
Х х /x/
Ц ц /ʦ/
Ч ч /tʃ/
Ш ш /ʃ/
Щ щ /ʃt/
Ъ ъ /ɤ/, /ə/
Ь ь /ʲ/
Ю ю /ju/
Я я /ja/
|
